Малък град в провинцията – един от многото заспали дълбок икономически сън български градове, спящи и сънуващи благоденствие... но не сега, в някакво друго, далечно и необозримо бъдеще.

Хората угрижени, намръщени, неприветливи, озлобени. Настръхнали – да не би съседът или семейният приятел да има повече. Макар, че в този малък град почти всички са на държавната ясла – държавни и общински чиновници, здравни работници, учители, банкови служители – спокойни и синекурни длъжности, добре подсигурени с редовната заплата в края на месеца;  т.е. засега запазени от духащите опустушителни ветрове на финансовия недоимък, помели много български бизнесмени в бездната на тоталната разруха и отчаяние.

Вървя по улиците и виждам добре облечени хора, нахранени, с осигурен покрив над главата, с гарантиран месечен доход – банките не са отнели покрива над главите им, не са ги изгонили на улицата, не са запорирали заплатите и пенсиите им. Просто защото тези хора не са дръзнали да покажат предприемачески кураж и да развиват български бизнес. Вътре в черупката, макар и тясна, те са се чувствали, разбира се, по-защитени.

Другите, дръзналите да работят за своя сметка, вече са сочени с пръст и присмех. „Да ги видим сега, ще се правят ли на голямата работа, на бизнесмени.”

Какво от това, че по стените на блоковете още висят некролозите на семейството с частната фирма, самоубило се в таванската си стаичка, защото не могло да понесе безизходицата на натрупаните дългове; или на отишлите си преждевременно от нелечима болест или инфаркт млади българи – предприемачи, чиито разбити сърца не са успели да надмогнат болката от разочарованието, унижението и неразбирането.

Какво тук значи някаква си личност!?

Важно е обществото, важни са институциите, структурите, организациите – ако не е партията, то ще е църквата, ако не е правителството, то ще са банките – но винаги в човешката история човешкото същество е било без особено значение!

По-важно е какво притежаваш – пари, власт, обществен престиж и позиция, а не кой си всъщност.

А когато нямаш нищо, защо да живееш? – мисълта за самоубийство съвсем естествено са загнездва в главата ти.

Защото в човешкото общество Човекът няма стойност – стойност имат идеите, символите, знаците (паричните), мъртвите структури и институции, но не и човекът! Човекът е превърнат единствено в средство за съществуване на структурите, от човека създадени. Човекът се е превърнал в роб на собствените си творения. Забравил е, че има душа от Бога, че е Жив, че е от Бога – Божие творение и Божие чедо. Нито една институция – нито държавна, нито религиозна, нито банкова – има своя собствена душа, има свое същество от Бога. Само човекът е Божи и само човекът е свещен!

Когато вървя по улиците и срещам помръкналите погледи на тези, които в ума си не престават да броят и пресмятат какво имат те и какво съседите, ми се ще да им извикам, да ги разтърся за ръката и да ги събудя от кошмарния им сън – „Вижте се! Осъзнайте се! Нима не виждате колко много имате!? Имате най-ценното, имате себе си, съществото си! Имате Живот – този безценен и  с нищо незаслужен дар от Бога! Всяка сутрин слънцето изгрява специално за вас, виждате небето и звездите, дишате, съществувате! Нима дебелата банкова сметка може да ви даде всичко това?!”

Дърветата нямат нужда от пари в банката, за да се отрупат с цветове и да ги положат в благодарност в нозете на съществуванието, кравата или кучето нямат нужда от положителен банков баланс, за да са щастливи. От всички божии творения само човекът е мизерен и нещастен, никой друг. Само човекът е забравил кой е, загубил се е по пътя и се опитва да се намери в това, което е навън – пари, власт, признание, притежание.

Всяко дете се ражда щастливо и изпълнено с жизнената енергия на съществото си. Но по-късно родители, учители, църквата, обществото го обуславят и впримчват в примката на амбициите, идеите, алчността да притежава като условие за щастието му. Внушава му се, че да е щастливо сега такова, каквото е, свободно и неубословено, е грях.

Исус сам ни учи на благодарност към Бог и Неговото мироздание за това, което ни е създал, за това, което Сме:

(Матей 6:9) „А вие се молете така: Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име!
10 да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето така и на земята;
11 Дай ни днес ежедневния хляб;
12 и прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници;
13 и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия, [защото царството е Твое, и силата и славата, до вековете. Амин].”

Тази молитва е още един начин да изразиш своята благодарност към Бог. Благодарността е безгранична и начините за нейното изразяване също са безброй. И не е важно да повтаряш наизустени думите като папагал - по-важното е ти самият да се превърнеш в благодарност. Истинската молитва не е в цитатите - тя е в теб и твоето състояние на молитвеност и благодарност.

Защото да бъдеш е истинското щастие. Мизерията и нещастието идват с желанието да станеш този или онзи – по-богат, по-уважаван, по-.... и забравяш кой си всъщност. Забравяш, че ти вече си – ти си чедо на Бога и цялата Божия любов и Истина са изсипани и продължават да се изсипват върху твоето същество.

Ето защо за мен истинската молитва е тази на Благодарността към Бог – безусловната благодарност за това, че си, че те има!

А коя е Вашата молитва?