12.12.2015 – Отново на курорт и отново на крак още от тъмни зори. Днешният ми празничен репортаж ще бъде излъчен директно от балкона на хотела, където сме отседнали за няколко дни. Обстановката е прекрасна, а гледката която се разкрива пред очите ми – повече от величествена. Долу, току под нас се е простряла оживената улица, по която потокът от коли не спира даже и през нощта. Поради мокрия асфалт от падналите напоследък валежи, шумът на пляскащите из кишата автомобилни гуми е още по-невъобразим – все едно че обитаваме някоя мансарда на бул. “Дондуков”; единственото което отсъства (и вероятно осезателно липсва като допълнение към картината…) е писъкът на трамваите, с пронизващото стъргане на металните им търкала в релсите, докато завиват примерно откъм Централна баня (по ул. “Веслец” или “Бачо Киро”, в зависимост от направлението на линията). Денят вече чудесно почна да си личи още от самото пукване на зората, с тенденция да се запази все такъв мрачен и влажен, защото гледам през джама, че дори и в момента дъждът продължава да се ръси като из дупките на градинска лейка.

Иначе времето е топло, лепкаво и задушно със своите 30 и малко горница температурни градуси, а морето пред нас се е опънало синьо и лазурно – независимо, че за сега поне ще до гледаме само през стъклата на неумитите и захабени прозорци на хола. Останалите женски още спят, докато аз ще имам кратковременното спокойствие (и разбира се подчертано удоволствие…) да събера разхвърляните си на хиляди посоки мисли и да ги подредя в стройни букви и редове връз белите листи.

Пристигнахме снощи – аз специално вече по тъмно, докато Даниела беше дошла с децата няколко часа преди това. С нес е и Мария – една добра приятелка на Ванеса, с която двете си дружат напоследък. Те дори не живеят и чак толкова далече от нас – онзи ден нашата ходила до тях и взела разстоянието само за някакви си 40 минути, като подтичвала на места; да не би случайно да закъснее, че да изтърве моминското сборище. Родителите на Мария имат голяма и хубава къща с басейн, та малките се бяха събрали с още няколко други хлапака от бандата им да надуват главата на майка ѝ, понеже тя по принцип не работи и си стои по цял ден из тях. После пък привечер всички ходили обратно до нас, за да изпратят Ванеса. Аз вчера приключих работната си седмица, но колкото повече наближава краят на годината, толкова по-прогресивно се покачва и нивото на служебния зор. Китайците искат да получат цялата документация, преди да започнат разкрояването на железата. В същото време аз периодично ги захранвам с по няколко отделни възела, които успявам да направя за около 2-3 дни, но иначе съм доста далеч от изготвянето на окончателните чертежи в цялостния вид на изделието. Ние ще работим и другата седмица до петък, след което запразняваме заради Коледно-Новогодишните празници, докато онези с дръпнатите очи нямат такива “екстри” и ще бачкат през целия “фестивален” сезон. Е, те по принцип също уважават Коледа на самия ден, но пък Новата им година е чак през Февруари. Тогава им раздават по една седмица отпуск, както и по някой допълнителен ден през годината във връзка с чисто техни си традиционни чествания. Но точно когато останалата част на света яде, пие, почива и гуляе, в същото време при тях хвърчат искри и работят, та пушек се вдига. Така пък те поддържат всички нас, които за разглеждания годишен период, по строго установен Божий и угоден Нему закон се отдаваме на разточителен разгул и продължително лентяйство. Думата ми беше, че сега съм толкова зает, колкото никой друг път не съм бил или поне нямам такива кошмарни спомени да съм бивал някога. Всяка сутрин започвам работа в 06:30 и карам без прекъсване до след 17:00. И за снощи бях определил да свърша нещо, но трябваше вече да заключват сградата и така всички си тръгнахме. Аз от там директно се понесох за насам и след два часа пристигнах на уреченото място. По това време на деня няма толкова интензивен трафик, защото народът вече се е прибрал по домовете си. За сметка на това пък, Даниелчето се е влачила цели три часа по пътищата, докато най-после се дотътрят в най-голямата навалица. Тя вече беше пренесла багажа от нейната кола, заредила хладилника с продуктите и с нарязаната салата само ме чакаше да довтасам и аз.

Първите капки дъжд паднаха още вчера, докато пътувах. Голямата стихия обаче се бе изсипала другаде, защото в този район беше относително спокойно. Подобен потоп се изля и онази вечер, придружен с обилен валеж и разбира се станалата вече любима на всички нас - едра и пълноценна градушка. Гледам ги всички на работа, как трепетно следят радара на Бюрото по Метеорология – следват вторачено червените петна на изображенията и самодоволно потриват ръце, че именно там ще падне опустошителният град; и колкото последният е по-едър и поразяващ, толкова по-добре за финансовото благосъстояние на персонала. Това, което напоследък започвам да разбирам с простия си акъл е, че фактически тази фирма не е застрахователна, а е само оторизирана от тези агенции за извършване на ремонтите по обезобразените след такава градушка автомобили. Значи те извършват огледа, правят оценка на повредите, а съответната застрахователна компания от своя страна покрива щетите на нещастния клиент. Тази фирма извършва ремонта със съдействието на техни бояджии-виртуози и в техни собствени помещения, като въпросната организация има бази в най-различни краища на Австралия. Връзката на моя бос с тях е такава, че той пък осигурява бояджийските камери, след като фирмата му е предназначена именно за производството на такива и други подобни съоръжения (а респективно вече и заедно с моето пряко участие в тая нагла сбирщина от най-долни и алчни комерсиално-комерчески интереси). Така обръчът се затваря достатъчно плътно и общо взето схемата е много проста: имаме градушка на хоризонта, вследствие на която в наличност получаваме огромно количество потрошени коли, които след нея вече за нищо не стават. Клиентът обаче най-чинно и ревностно е плащал застраховка на собственото си возило (тук разбира се попадат и онези поразници от гилдията на сарафи/джамбази и прочие пладнешки разбойници от автокъщите – особено пък, чиито дворове са разположени под откритото небе) – тази клика почти веднага след потопа подлага ръчица на агенцията, от която иска да ѝ се изплатят щетите; и ако може не по-бързо, ами незабавно. Застрахователната компания тогава тутакси наема “бояджиите”, които дават оценката и извършват ремонта, а пък те успешно ползват нашите камери, които произвеждаме и чийто главен конструктор съм им за момента аз. А за да бъде заситено и задоволено дори и най-последното ненаситно гърло в тази сложна връзка и поредица от възли (т.е., в конкретния случай също влиза и моето лично, собствено гърленце, бидейки последната брънка в тази безкрайна човешка верига), та всички ние гледаме към небето и се молим Господу горещо да ни пуска повечко градушки, че да има хляб не само за нас, ами и за децата ни. А-аа, ще попитате и за клиента сигурно на края – ами той, независимо че уж винаги бил имал право и все той бил откъм правата страна, а пък видите ли останалите простосмъртни се затикват в кривия лабиринт, от следващата година просто съвсем неусетно му завишават вноските към застрахователната компания и той охотно и безропотно продължава да налива паричките си в бездънния ѝ джоб. С други думи, “Long live the CLIENT!” или “Да живее КЛИЕНТЪТ!” – градушката е само катализатора на нашия успех. Но хайде, стига съм ви занимавал със служебните си дела – нека видим сега какво става в частния сектор.

Миналата събота, след като най-после приключих с писмените си излияния, дръпнах шалтера на компютъра и излязох. Обикалях улиците като въртоглав в продължение на 55 минути, та чак ходилата ми се изприщиха и хванаха мазоли. Аз навред се подвизавам с едни джапанки, които със сигурност са най-неподходящия аксесоар за дисциплината “спортно ходене” – те ми правят ужасни пришки и мазоли, но пък умишлено не обувам нарочните за такъв спорт обувки, защото тях си ги пазя за нови и са ми само за по-официално “излизане”. Обикновено блъскам с джапанките и до сега съм съдрал вече няколко чифта, подложени на подобни смазващи натоварвания. Прибрах се полужив от умора – изкъпах се и заминах за Бризбън. От два дни не бях ял манджа от казан – все поминавах с разни дребни огризки, избутели плодове и други хранителни остатъци; краката ми чак се огъваха от глад и ми се виеше свят в колата от недохранване. На комитетското ни съвещание имаше доволни количества мезета и напитки, та аз поне там си засолих с няколко къшея синьо сиренце и съответните бисквитки, напоени с местен пивоквас. Разискванията ни продължиха до 23:30 и ако аз не трябваше да шофирам за връщането ми обратно в къщи, както я бяхме подкарали сигурно щяхме и да осъмнем пред съвещателната трибуна с останалите войводи и комити.

В неделя сутринта станах рано според обичая и се отдадох на личните си писмени дела и документи. Моят малък Неничко пристигна в 09:45, та имахме предостатъчно време първо да го заведа на черква. Дадох му да облече един мой дълъг панталон и някаква риза, че той освен шорти и потници (в пълен синхрон с джапанките, с които се е сраснал…), други светски одежди не признава. Понеже беше и Никулден, та му направих един подарък още на бензиностанцията като заредих джипката му с нафта (а резервоарът на тая негова ламя е 70 л; да не говорим пък колко много дизел харчи – това е отделна тема на по-дълбок размисъл). В сръбската църква службата вече беше почнала – ние си запалихме свещичките за живи и починали, постояхме още малко и се прибрахме. В същото време имах проблеми с кредитната си карта – беше дошло време за подмяната ѝ, обаче от банката не ми изпратиха новата навреме. Не можех нито да се разплащам, нито да тегля пари от банкомата. В сряда, преди да тръгне за Аделаида, Даниела ми даде $100, които аз имах неблагоразумието да похарча веднага в събота вечерта – с тях платих кувертите за Коледното ни увеселение и пак останах без пукнат грош в джоба си. Не се сетих, че можех да ги платя по друг начин с цел да си запазя “кеша”, така да се каже. Даже и стотинки нямах в себе си, та рових из спестовното прасенце-касичка на Ванеса, от където измъкнах последните няколко дребни бели монети и една “жълта” от $2, с която успях да закупя само две свещи. Стотинките пък пуснах в дискуса и с това приключих своите финансови задължения по черкуването ми.

Докато се приберем обратно у дома, часът наближаваше 11:00 – с Нени си направихме един мощен миш-маш за обяд и покрай неговия завиден апетит, та се увлякох в плюскане и аз; наядохме се като свиня-майка барабар със седемте си малки гуцки (по преносния смисъл на шопарчета). После, за ни се стръска храната излязохме на разходка с колата, че навън беше и доста голяма жега – съвсем неподходящо време за пешеходство. Тръгнахме уж за едно място, но пък стигнахме до друго; върнахме се през трето и така в приказки денят ни мина много пълноценно. Междувременно Неничко си беше оправил лаптопа и нямаше нужда от моята намеса, та имахме на разположение достатъчно време за други свободни от ангажименти занимания. После той в късния следобед си тръгна, а аз се затворих в къщи да доизживея празничната си самотност.

Същата вечер Даниела и Ванеса се прибраха чак в 23:30, защото се забавили нещо по пътя. Нощно време, за да не нарушават редовния трафик през деня, по магистралите се извършват множество ремонтни операции и често затварят някои от лентите за движение; наред с това ограничават скоростта, слагат и по някой пазвантин да будува и да си кара дневалството в полицейската кола и така контролът по спазването на закона за движение по пътищата е напълно подсигурен. По-интересното в случая обаче беше телефонното обаждане на един потенциален клиент за старата кола на Даниела, който се появи съвсем изневиделица още в четвъртък. Веднага след това вечерта хората идваха у нас на оглед и задоволителното от сгледата остана единствено, че те всъщност хич не се отчаяха от неугледния вид на станалия омразен на всички ни Фолксваген, който от 4-5 месеца вече стои в двора под падащата шума на едно дърво, изложен на прахоляка от улицата и под ударите на безмилостното австралийско слънце, в комбинация с тукашните проливни, тропически дъждове. На всичкото отгоре онзи ден понечих да припаля двигателя – естествено акумулаторът му беше изтощен и го зарязах. А без ток нито вратите на проклетата кола се отварят, нито нещо друго проработва. Добре че (и…) ключалката на пасажерската врата е повредена, та през нея хората успяха да огледат също и отвътре бъдещата си кола. Аз им казах за дефекта, който тя има и носи този недъг вероятно от нова, за да съм чист пред Бог и съвестта си. Договорихме се да се чуем допълнително, за да се разберем какво ще става от тук нататък с нашата сделка.

В петък вече получих и първата си по-сериозна оферта от $1000, като аз бях обявил $1958 за продажна цена на колата (нарочно я съвпаднах с годината на раждане на нашата мама Дана, а вече и трикратна баба…). Вътрешно отдавна бях готов да им я дам и за тези мизерни пари, но реших да проведа и своята игра до край. Викам на човека: нека да е барем $1400 - наполовина от обявената цена и неговото предложение. Остана той да мисли и докато още бях в банята, в събота вечерта получих съобщението му, че са съгласни да похарчат само $1200, но нищо повече над това. Аз веднага се обадих на хората, че съм съгласен на тази унизително ниска сума, но пък те поне ме отърваха от купчината старо желязо, която вече съвсем сериозно се чудехме с Даниела къде да дяваме и която най- вероятно щеше да приключи жизнения си път в автоморгата едва срещу някакви си $150 (ако въобще онези кръвопийци щяха и толкоз да ми подхвърлят). Така ние “бихме ръката” по телефона и от този миг нататък аз намерих своя мир, покой и временна утеха. Е, вярно че след няколкогодишна експлоатация стойността на колата се понижи точно десетократно (защото ние навремето я взехме за $12,500 с толкова много мераци и надежди, ама тя се оказа дефектна, от където произлезе и дълбоката ни ненавист към нея), но пък в този шибан наш живот не ни е отредено само да печелим. Моят добър и стар приятел Бакала казваше, че не може все нашето магаре да е мъжко – демек, понявга се налага и известно “понадупване” за размяна на ролите; кой отгоре и кой отдолу, ако ви става ясна моята скромна метафорка…

В понеделник вечерта хората дойдоха с 12 броя зелени 100-доларови банкноти в шепата, натовариха колата на един камион с платформа и си я отнесоха у тях. Купувачът всъщност е и механик, който се занимава с потягането на разни стари бракми като нашата. Каза, че имал достатъчно време да я ремонтира, за да я кара после жена му. Халал да им е, че поне си освободихме двора и полезрението. Така историята на низвергнатата “народна кола”, създадена от твореца Хитлер, за нас специално завърши окончателно – нека сега друг да си я блъска у главата.

Дните от седмицата се заредиха един след друг - сиви и еднообразни, наподобяващи мъниста от кехлибарена броеница; напрегнати служебно и лепкаво-горещи в климатично отношение. Така стигнахме до вчерашния ден, с който започнах разказа си в ранното начало на днешната облачно-дъждовна събота и с който вече ще го приключвам. Дечурлигата се надигнаха от леглата и се забиха на телефоните – игри, снимки, комуникация със себеподобни и т.н. Даниелчето още се изтяга в леглото и след малко ще задрънка чайниците, че да вари кафе. За сега аз нямам много ясна представа като как ще поминем деня и каква ще е програмата ни до вечерта. Предполагам, че ще се разделим на групи – младежка и старческа. Младежите ще отидат на плаж и по разни техни момински разходки, докато старците ще си наобиколят вехтошарските магазини. Времето е хладно и приятно за всякакви мероприятия – часът е само 09:30; що е ден напред, все е наш…

13.12.2015 – Тази сутрин се успах – часовникът вече отмери 7Ѕ часа от началото на новото денонощие и по принцип до това време слънцето отдавна би трябвало да се е вдигнало високо на небосклона. Вместо ослепителните му лъчи обаче, от същото място се точат реки и пороища от дъжд, а от споменатото наше небесно светило няма и помен дори. И ако вчерашният ден беше сравнително хладен, гаден и противен, то днешният пък бих го описал със същите определения, повдигнати на превъзходна степен (е, не се смейте, де - литературната метафора допуска и такива имагинерни математически функции, граничещи с абсурда). Вчера, ако не друго поне успяхме да излезем и да обиколим дюкяните, докато за днес се очертава даже да не напускаме бърлогата, за да не ни отнесе стихията (и тук малко образно изразено, но пък и не съвсем далеч от истината). Независимо от влажните ми и охладнели встъпителни слова, моят разказ продължава - така, както и всичко останало от заобикалящата ни житейска действителност.

След като сутринта допълнително се туткахме покрай дечурлигата още повече от час, ние най-после излязохме – точно както предположих, на групи разделени по интереси. Едната част (младежката) уж щеше да тръгва пеша по алеята, която опасва бреговата ивица и така стига до центъра на градчето. Нашата старческа половинка се натовари в колата и отиде да търси един магазин, но той пък беше затворен в съботния почивен ден. Наред с това ръмежа от дъжд взе да се учестява и ние решихме да вземем децата с нас, че да не се намокрят. Докато се върнахме по същата улица пред хотела, те миличките едва сега заслизаха надолу по стълбите – а пък до алеята така и не стигнаха поради лошото време. След няколко минути бяхме вече в центъра на курортното селище, където оставихме колата в една странична уличка. Целта беше да избегнем плащането за паркинг от $1.50 на час. Каква голяма беше изненадата ни обаче, когато минахме покрай една такава разплащателна колонка на самообслужване – аз исках нарочно да погледна какви са им тарифите, но на процепа където се пускат стотинките беше лепнат един шарен стикер с горе-долу следния надпис: “Поради настъпващите светли Християнски празници градската управа отменя всякакви плащания на паркинг-метрите и до 26 Януари зоната за паркиране по улиците ще бъде безплатна – Merry Christmas!” Брей, какви благородни люде! – нали всячески гледат да привлекат туристи, посетители и други курортисти, че да им повдигнат нивото на местната икономика. Наред с това, ще ми бъде много интересно да видя дали и нашите кожодери от Кметството в Gold Coast са подели подобна “дарителска” кампания и благородна инициатива. Ето ви значи, една малко по-приятна изненада в мочурливия и схлупен от облаци ден.

Отново разделени на сектори, съгласно индивидуалните търговски цели и интереси, всички ние хукнахме из селските дюкяни като невиждали друг път подобни сергии. Тук-таме понамирвахме по някоя интересна и най-вече евтина стока и до обяд задоволихме консуматорските си страсти и първосигнални инстинкти в това направление. След час-два обикаляне из мокрите улици отново се събрахме пред колата и се прибрахме до хотела да обядваме.

Следобеда се отправихме в друга посока и по пътя на две места се отбихме през съответния квартален “Универмаг”. От там пък дойдоха специално моите подаръци, за покупката на които аз останах безкрайно доволен. На един от потъналите в прахоляк рафтове намерих прекрасна малка чашка, производство на керамичните цехове в Троянския край. Как и по какви пътища неведоми това нашенско и толкова красиво изписано сувенирче беше попаднало в отсамната част на света, на мен не ми стана много ясно, но аз веднага му броих $3 (от исканите $5…) и го спасих от по-нататъшното си забвение. Демек, прибавих още един атрибут към колекцията ми от боклуци в механата.

От подобен магазин си купих и един истински кожен колан, защото до него време вървях с ръце, заврени в джобовете - придържайки по този странен начин гащите си, за да не ги изгубя по пътя. Последните са ми станали толкова широки, че спокойно се изнизват надолу през отънелия ми напоследък задник и се свличат на букаи чак до коленете, без дори да им разкопчавам копчетата на дюкяна (това за изтъняването на гъза си го измислих сега и макар, че не е съвсем вярно, поне ми звучи доста добре; всичко останало обаче си е самата гола истина). За каиша ме удариха жестоко по портмонето, но пък заради качеството му си струваше похарчването на скромните $6.50. И както ми беше тръгнал деня на сувенири, при това чисто български, в другия подобен “бутик” открих една малка нашенска кукла. Тя пък представлява умален модел на овчар, наметнат с ямурлук от парче китеник, обут с истински кожени цървули; на главата си има калпак и в него е забучена една роза – е, ако това вече не е българско, то значи че и аз не съм българин! Тези украшения се продаваха единствено в сувенирната палата на ул. “Леге” до шадравана пред столичния х-л “Рила”. Колко от споменатите монументални и емблематични отличителни белези на тогавашна София са останали и в днешното размирно време аз сега не знам, но пък със сигурност мога да твърдя, че въпросният модел на този български овчар е най-вероятно мой връстник, ако не е правен и още по-рано даже, по времето на Вълко Червенков, примерно…

Като си начесах крастата с тази толкова успешна търговия, купувайки още една порцеланова чавунка – тя пък в прибавка към един комплект, разни парчета от който се въргалят хаотично из долапите у нас, най-после се отправихме към съседното курортно селище, за където ние всъщност се бяхме понесли. Тези малки спирки също бяха предвидени в плана, защото от предишни наши посещения, аз добре знам вече къде се намира веригата от магазини с първокачествена стока от многократна употреба. С намаляването на деня чувствително спадаха и дневните температури, за да достигнат до смразяващите 19°C (онзиденшните близо 40-градусови жеги останаха само като топъл нежен спомен, с огнен дъх на знойно лято). Така или иначе отидохме да се разходим и до това място, пихме по едно бързо кафе и снощи към 18:00 се прибрахме обратно в хотела.

Интернетната връзка, която имаме като безплатен бонус към 5-дневния “пансион” е доста слаба, защото по едно и също време всички останали гости на комплекса се навързват, от което в един момент жицата прегрява и почва да издъхва. Поради тези причини не можахме да установим традиционния си видео мост, задоволявайки се само с размяната на няколко кратки съобщения. Довечера аз пак ще пробвам, но не мисля че ще се увенчаем с голям успех. Днес е неделя и сигурно голямата част от посетителите ще си тръгнат (особено пък и подгонени вече от неблагоприятните климатични условия). Това може да доведе до известно олекотяване в употребата на мрежата – без да давам гаранции обаче за тези чисто мои, лични въжделения...

След малко всички ще станат от сън, ще се почнат закуски, кафета и прочие ритуали. План за деня нямаме – навън дъждът спря (поне точно в този “веднагашен” миг, както се изказва Ванеса); гледам, че няколко самотни и откъслечни, вероятно доста заблудени слънчеви лъчи се опитват да пробият през все още смръщеното, навъсено като челото на прогимназиален директор небе. Сигурно и днес само ще се возим напред-назад с колата – освен сдобиването с моите прекрасни сувенири, единственият друг малко по-позитивен резултат от лошото време остава измиването ѝ от дъжда. В подземния етаж на сградата, всеки апартамент разполага със собствен гараж (а те са общо 16, вместени на 5 етажа). Даниела, понеже пристигна преди мен си напъха колата вътре, а моята остана да нощува на улицата. Така пък дъждовната вода ѝ изми калта от тенекиите – после може само да я финосам с една гъба или четка, но не съм много сигурен дали все пак ще изпадна и чак до такава крайност…

15.12.2015 – И отново у дома; малко като на филма “Сам в къщи”. Вчера сутринта си дойдох от курорта и директно се пльоснах връз бюрото си на работа. Станах около 04:45 и като полетях надолу в 05:00, тъкмо към края на втория час вече бях подпалил и компютъра дори, че да му загряват лампите за през деня. В ранните утринни часове движението по пътищата все още е сравнително поносимо и пътуването ми беше леко и безпрепятствено. Буквално на километри преди нашия вилает за малко щях да остана без бензин, защото не заредих когато трябваше предния ден. Изглежда до бензиностанцията съм се движил буквално на капки (ако не и само на изпарения…), защото в резервоара се вместиха малко под 55 л гориво. Съгласно упътването за използване на колата, полезната му вместимост е в границите на стандартните 50 л; как обаче в тая хралупа се събраха другите 5 л бензин за мен продължава да бъде съвсем неясна загадка, но нека за сега да предположим, че това е било просто грешка в отчитането на помпите (и все пак “ужилване” от 10% си е баят цифра – още повече, че обикновено последното е в мой ущърб, а не обратното, както на мен би ми се искало да бъде). С пристигането на работа, веднага се заех със служебните си задължения, за да мога до петък да изкарам заплануваното и да се почерпим обилно с шефовете за предстоящите празници, след като символично прережем лентата на завършения етап, спазвайки пусковия срок. Работих цял ден и вечерта най-после се прибрах в къщи. Мислех да ходя по разходки, но имах други домакински занимания и вместо спорта, отново залепнах пред екрана на компютъра (с който и аз като че ли вече съм се сраснал, както моят малък Неничко за неговите джапанки и шорти). Имах да оправям изостанала служебна и лична кореспонденция; на края писах и творих до среднощ. Днешният работен ден с нищо не беше по-различен от вчерашния понеделник – отбелязах поредния напредък в проекта и трасирах основите на утрешния. Предполагам обаче, че на любезните и многоуважаеми читатели ще им се прииска час по-скоро да научат, какво аджеба е станало с техния любим главен герой, след като приключиха прозаичните му словоизлияния в ранното и дъждовно неделно утро, вместо да ги занимават с неговите служебни ангажименти и с посивелите му от скука житейски сюжети. Така, за по-любопитните пък, тази кратка история ще следва надолу…

След като положих и последната си буква на реда, завършвайки го и със задължителната точка, до това време вече дечурлигата започнаха да се надигат едно по едно от леглата, а най-накрая и майчицата им - закрилница. Пиха се кафета, пържиха се филийки и малко преди да стане обед, всички ние вече бяхме готови за излизане. През този продължителен период от час и половина време, дъждът беше попрестанал и облаците бързо започнаха да се разсейват и размиват – цветът на небето почти наклони към ясното синьо, ама и не съвсем. Решихме да се разходим до другото наше любимо курортно място – селището Noosa. Беше вече видно, че поради лошото време и него ден щяхме да си пропуснем балнеолечението по нагорещения пясък на плажа и из марните води на морето, та се качихме пак на колата и отпрашихме към следващия курорт – все едно да тръгнем от “Слънчев бряг”, за да се потирим чак към “Албена”. Като разбраха, че този път ще се движим из цивилизацията, малките суетни момички тутакси се докараха с дългите си рокли – едната в бяло, другата в червено; по обратния ред: нашата с червен лак по ноктите на краката си, а другата - с контрастен бял. То бяха сплитания на коси и плитки, то бяха гримове, пудри и помади, ведно с червила и сенки до истерия. Какви Божем, Пипита с дълги чорапки, какви овчарчета Калитковци, какви ти синове на работническата класа? – сегашната, току едва сменила пелените си с бикини подрастваща пъпчива младеж, хич биля не я и брига даже ни как се е калявала стоманата, нито кой е бил Тимур и неговата банда – ни Рибният буквар я интересува, нито пък законите на Ом, цар Крум, Нютон или Архимед. Тя иска да се фука, фръцка и да се показва пред останалите себеподобни и да изглежда барем малко по-височко в техните ответни, и без друго занижени житейски критерии. Както и да е – вероятно остарявам прогресивно (или просто помъдрявам осезателно)…

Пристигнахме в селището Noosa и дечурлигата тутакси се изстреляха от колата като тапи на “Советское Игристое” (по мои смътни спомени, някакво много евтино и същевременно силно “ефикасно” шампанско, от ерата доста преди Перестройката; нищо чудно обаче марката да се е запазила и до най-днешни времена, както на СССР, КПСС, КГБ и други подобни съкращения - с тази разлика, че последните попадат под малко по-различна и вече в известен смисъл “демократична” кодировка). С малките, разгонени като мачки момета се разбрахме да се съберем отново при колата чак след други 2-3 часа – веднъж разбира се, след като те са опръцали всеки малък моден бутик на търговската уличка и добре са си отъркали немитите ръчички у всеки попаднал пред жадните им за шарения очички, а всъщност най-обикновен басмен или тафтен парцал, но пък с пришит етикет на видна световна марка от елита.

В същия промеждутък от време, ние с “бабата” решихме да направим нашата любима горска променада, маршрутът на която вече и друг път нееднократно сме преодолявали; същата, в началото на която винаги водим дълги и продължителни пазарлъци до къде точно само да стигнем и да се връщаме веднага, без видите ли да обикаляме храсталаците като малоумни. Аз всеки път обещавам едно и също и всеки път минаваме еднакво разстояние от около 8-10 км, но Даниелчето никога не знае цялата истина за иначе безкрайно приятния преход в сенчестия дъбрак. Сега, за кеф, разнообразие и малко фантазия, ние тръгнахме по обратния път – от точката, през която друг път сме се връщали на изходния пункт.

За разлика от всеки предходен, този път бяхме екипирани добре; поне с подходящи обувки, а не както обикновено в подобни случаи – само по чехлички и джапанки. Дани беше обула маратонките на Ванеса, докато моите обувки пак се оказаха забравени в къщи. За да не ми излизат мазоли от чехлите, обух си миризливите чорапи, с които поначало бях дошъл на курорт. Вдигнах им кончовете до над коленете, за да не ме ядат гадините и се понесохме в бавен свински тръст (или “тръс”, ако става дума за конски ход). Пътеката изобщо не беше стръмна и не усетихме, когато след около час вървене стигнахме на половината път. До там се движихме на хладно през гората, защото междувременно облаците по свода небесен се разпиляха като сапунена пяна и слънцето отново застана на своя верен пост – облещило свирепо срещу нас изпепеляващите си лъчи. През целия поход Даниела ме следваше неотлъчно - вървеше бодро и устремено, досущ както на Първомайска или Деветосептемврийска манифестация. Тя подтичваше подире ми като монахиня след своя духовен пастир, сякаш последният я отвеждаше в тясната си монашеска килия, скришом от клисаря и игумена на светата обител, за да я почерпи с глътка отлежала манастирска крушовица, вкусвайки същевременно и хапка от тъй забранения ѝ плод – амин, дай Боже всекиму такваз отрада и божествена наслада…

Връщането ни в базовия лагер при паркинга за колите също беше едно малко удоволствие, независимо че то остана доста извън сенките на горската шума. Пътеката е приятна и по принцип с тенденция към постоянно слизане надолу, но независимо от надолнището, обратният път също ни отне около час и нещо време под припека на следобедното слънчице. На края слязохме каталясали, а умората почувствахме едва, след като се натоварихме отново на каруцата. От там тръгнахме из града да дирим двете малки госпожички, които в наше отсъствие бяха поминали определено безгрижно и най-необезпокоявани от никой, с постоянните си забележки и житейски направления в правилната посока и за “правия път”, с които ние вече омръзнахме не само на света, ами и на самия Господ. Не след дълго се открихме и с тях, като се има предвид, че главната улица на селцето не е много по-дълга от половината на ул. “Васил Левски” в почти родната ми Падалска махала.

В същия ред се качихме на колата и след няколко неангажиращи спирки за снимки и позиране пред обективите на мобилните телефони, които вече успешно служат и за фотографски пособия (“продуктово позициониране”, както го наричат кинаджиите в днешните модерни времена), в 18:30 се бяхме прибрали в хотела за нашата последната обща вечеринка. Аз още сутринта бях омесил една каймица за кюфтенца, които като наредих после на скарата, изнесена предвидливо на балкона, махленските кучета и котки подивяха от вой след уханията на “цър-пър/цвър-мър”, които се понесоха във вид на облаци и на талази из лепкавия мрак на настъпващата нощ. Легнахме си сравнително рано, че аз на другия ден още в тъмно зарана щях да тръгвам обратно към нас. Така моята екскурзия приключи преждевременно, отново в името на служебните ми ангажименти, които под никаква нормална форма не можеха да бъдат пренебрегнати, че да остана и аз до сряда с всички останали - демек до утре. Зорът на работа в момента е голям, а аз наред с останалите ми задължения гледам да изкова основите и на някакво мое, малко по-светло бъдеще в тази компания. Ще видим – времето напред ще си покаже…

В петък ще проведем и едно Коледно увеселение с колегите, след което запразняваме. Официалното ни връщане на работа ще бъде на 04 Януари през вече Новата 2016 година, но до тогава аз може и да дам някое извънредно “дежурство” за поддържане на китайските ни партньори и верни побратими. Вероятно ще ударя още няколко заключителни словосъчетания по празниците, но понеже все още не си знам програмата за почивните дни, ще действам стихийно и в общ безпорядък – като един истински капиталист. А сега лека ви нощ, че пак стана 23:00 и утре сабалам едвам ще си изчегъртам главата от възглавницата, малко след пукването на зората.

25.12.2015 – Скъпи родители наши, нека първо да ви е честито Рождеството Христово, а след като поднеса благопожеланията си за много здраве, дълъг и щастлив живот, берекет и чувствително увеличение на иначе мизерните ви пенсии, ще пристъпя и към завършека на своето последно за отиващата си година изложение. Нека Бог бъде благосклонен, както винаги е бил и бдейки денонощно над всички вас, да ви запази от болести, злини и посегателства - АМИН и наздраве!...

За днешния празничен ден остана да направя обобщението и равносметката от тази толкова разнообразна в емоционално, пък и във всякакво друго отношение 2015 година. А след като калемът се удари и балансът остава да е положителен, значи че ще отчетем и нея като една успешна, благодатна и здравословна, отправяйки молбите си и надявайки се, че и следващата ще се запази поне такава, ако не и по-добра (и то само в случай разбира се, че не е много нахално от наша страна да си го просим постоянно).

В момента Ванеса си свирука нещо на пианото и е оттатък в нейната стая, а аз до напред се занимавах с моето апокрифно творчество в кухнята. След малко Даниела ще си дойде от работа – изпича една тава от нейните експресни млинчета и привечер се придвижваме към Бризбън. Отиваме на гости у Иван и Люси (сестрата и зетя на Марио), където заедно с другата част от компанията на постоянното присъствие и някои нови елементи, ще отпразнуваме Коледния ден (всъщност това ще бъде само нощ и евентуално следваща ранна утрин, защото докато отидем у тях, денят вече ще е превалил). За вечеринката аз съм омесил 8 кила кебапчета, забъркал съм и един буркан с лютеница, докато другите “домакинки” ще се представят с по-различни празнични блюда: коя с тъпкана с ориз пуйка, възседнала половин кисела зелка, коя пък с печен свински бут, дроб-сърма и други нелюбими нам храни. Ще има торти, еклери, баници и баклави, а от строгата ми диета няма да остане и помен даже до сутринта.

Денят в климатично отношение не е особено благоприятен за градински увеселения на открито и водни съчетания в басейн, защото до преди малко валя дъжд; мрачно, облачно и хладно е заради ураганните циклони, които се развиват по нашето крайбрежие на около 2000 км от акваторията на залива. Тяхната брегова ивица още вчера беше вече ударена и потопена под водата на прииждащите реки – за сега контролируемо и предпазливо, но в този район всички са в бойна готовност за предприемането на спасителни мероприятия по евентуална евакуация на народонаселението и снабдяването му с хранителни продоволствия и медикаменти, в случай на нужда и като следствие от потопа. Точно по тези землища ние обикаляхме преди няколко месеца, по време на посещението си в Cairns – едва църцорещите тогава водопадчета, след настоящите наводнения сега всички еднакво приличат на Ниагарския водопад. И докато напиша тези няколко реда, небето се изчисти, посиня и в момента слънцето грее (може да е само временно, но пък нали е и лято все пак – каквото и да е, барем сняг не можем да очакваме).

Снощи бяхме подготвили една много разнообразна откъм постни храни трапеза за Бъдни вечер – толкова много, та чак масата в кухнята не можа да побере отделните им панички. Имаше боб, лозови сармички, лютеница с кълцан лук, зелена салата с краставици и маслини, сушени сливи, орехи, питка, която Ванеса омеси с помощта на майка си и дори пресен чесън от моята реколта измежду лозите. Че като се нахвърлях аз с боба в комбинация с тоя смърдилник - сигурно още ми вони кожата на италиански пейзан. А пък е лют, пущината – джигера ми изгори; до сълзи! Щом е толкова успешна тази моя селскостопанска култура, ще залея пазара с чесън следващия път. Аз имам още няколко стръка само, които грижливо пазя на съхранение в земята, но за да постигна изобилие от лавинообразна реколта, ще трябва от единия край да започне залесяването на лехата с нови количества. Вечерта си направихме и няколко снимки от празничната трапеза, но легнахме сравнително рано, предвид не чак толкова моабетчийския етикет на този традиционен Християнски форум.

Аз бях на работа в понеделник и вторник, когато до края на деня успях да предам цялата документация на китайците, че да си я блъскат в кухите оризови кратуни. Вчера обаче получих сигнал от техния представител за допуснати известни неясноти в някои от чертежите, та се разправях навръх Бъдни вечер с изясняването им до никое време – малко преди да седнем на софрата. Надявам се, че вече всичко им е ясно и няма да имат повече проблеми от подобно естество.

Плъзгайки се назад по дните и прелитайки ниско над времето, стигам пак до понеделника, когато наши скъпи гости бяха Нени, Меган и малката пораснала вече Айдън. В менюто този път бяхме предвидили пържоли, защото нямахме възможност да се подготвяме с любимите на всички кюфтета и кебапчета. Аз онзи ден ходих до касапина за месо – хем служебно да взема за довечера, хем пък и за нас да оставя някоя шепа за супа топчета и мусака. А там заварвам митинг и революция - все едно че си на площад “Тиенанмън” (по-широко известен като “Тянанмън”) по време на студентските вълнения през далечната и противоречива 1989. Народът гладен – мръва няма и всички кудкудякат в един неразбираем за нормалния гражданин на света хор. А в тази малка месарничка друг път много рядко е имало по двама-трима посетителя, като за дадения момент включвам в това число и себе си. Разбра се още от началото, че касапите работят само по поръчка, та си дадох заръките за следващия ден. Вчера отидох и взех 10 кг свински изрезки по $7 килото, които помолих да ми смелят на място. Онези малко се понамръщиха, ама пък се ухилиха до ушите като им направих масраф за $160. Купих и 300 г черва за наденици – тях пък ги харчат по $65 за килограм. Даниела ми беше поръчала шкембе да взема за гостите, че да им го вари на морето – и на него килото му отсече $10; точно колкото струва свинския врат! Можете ли да си представите в каква объркана държава живеем? – субпродуктите да са по-скъпи от първоешелонната им стока, заеби! Взех и кило прасешки езици – Даниела ги прави по една македонска рецепта с чесън, обаче язе и тбкво не ручам. Добре че те поне бяха евтини – дадоха 4-5 езичета за петолевка. Мисълта ми беше, че в навечерието на Коледа народите от всички етноси буквално побесняват и пазаруват като че ли им остава да изживеят последните си часове до Пришествието – грабят, сякаш няма да има утре, ами едва само днес и с това настъпва краят на света.

С Неничкови изкарахме добре – разменихме си подаръците, които те и ние бяхме подготвили едни за други. Те от вчера са в Мелбърн, където са на гости при “сватята” – на Меги майка ѝ заживя там с един човечец; сестра ѝ също е там, та са всички на фамилно сборище. Тази сутрин Нени се обади да ни честити Коледа, само че Ванеса все още беше в леглото, а леля му Даниела – на работа. Отзарана аз станах още в 05:30 заедно с нея и почнах да пиша. Малко след това Неси също скочи да отваря пакетите с подаръци от дядо си Коледа. Като разхвърля хартиите из цялата стая, награби своите армагани и се завря обратно в кревата да си доспива. Меган ѝ е купила една много интересна школа с ноти за пиано, а на нас подариха стенен часовник с термометър и барометър. Така ние ще си закачим новия на стената, а пък старият (който аз имам повече от 20 години) ще го донесем в България за някоя вила, хижа или нещо подобно – най-вероятно ще го заковем под стенния часовник до вратата на килера, а пък аз ще прибера за насам онзи стенния часовник на дядо Ангел (зеления, който се навива с ключ – да не го потурчите на някъде или пък да го подарите на Божана циганката или както се казваше там жената от ъгловата къща с многото челяд; Кина га че ѝ викаха). Наред с подаръците си, Неничкови дойдоха и с една огромна тава баница – предната вечер били на гости у майка му, та Меган я питала за рецептата. После като се прибрали в къщи, те си я “подобрили” малко по тяхно усмотрение, с допълнителни количества сирене и масло, та произведението им беше добило завиден вкус и съблазняващо превъзходен вид. Така ние излапахме баницата на крак и още гореща - преди дори да е опряла масата.

Постепенно стигнах до събота и неделя, които бяха посветени на тържеството, организирано от българското земляческо дружество. Обаче за да се припокрие разказа ми, обхващайки цялостния период специално за този отрязък от време, аз сега трябва да се върна още в четвъртъка на миналата седмица. Него ден очаквахме едно семейство наши общи познати да пристигнат от Мелбърн. Те вече бяха отседнали у други приятели – синът и снахата на Петьо златаря (едните от всички, че там са баят народ – да са живи и здрави…), защото с тях се познаваха вече по други поводи. Така от дума на дума те поканиха и нас да им гостуваме, хем да се видим и с нашите хора. Добре ама снахата извади една 40-годишна ракия на татко ѝ от Петричката околия, която той запечатал в денят на нейното раждане, а пък те я наченали едва на сватбата си, която беше съвсем наскоро - само преди 2-3 години. Моабетът ни потегли в много правилни посоки и зае обичайните си строги форми – с хора, ръченици, македонски песни и всичките му тертипи, все едно че аз на другия ден нямаше да ставам за работа. Добре поне, че Даниелчето все още беше в отпуск, която тъкмо предния ден се беше върнала от почивката с Ванеса и приятелката ѝ Мария. В хода на тържеството решихме и ние да поканим тези хора у нас – още на другия ден, в петък вечерта. Ние се прибрахме в 01:30 през нощта и аз сутринта отидох във фабриката, а пък Дани се е оправяла сама с подготовката на вечеринката. Бяхме канили и Дарина да дойде и да остане у нас за ден-два, че после заедно с нея да вървим в ресторанта за Коледното тържество – но това е чак в събота вечерта. Действието продължава да се развива в петъчната тъмна и вечерна доба, когато отзад в двора направихме поредното си градинско увеселение. Аз омесих едни експресни кебапчета и се веселихме до среднощ. Едните гости си тръгнаха, че имаха да изпълняват своята екскурзиантска програма на следващия ден, докато ние с Дарина останахме да си довършим приказките, а пък до времето ни за лягане вече стана 03:00 сабале. В 06:30 аз се понесох на работа, защото независимо че денят беше съботен, бях обещал да свърша нещо служебно и да го изпратя на китайците. Програмата ми се изпълни при 100% успех и в 16:00 се бях прибрал в къщи, но все още доволно замаен от среднощния, почти сутрешен запой; никакви кафета през деня не успяха да ми вдигнат тонуса – няма ли бако една-две хладни бири, в комбинация с вряла чорба от субпродукти, че да ти стреснат кръвообръщението и да ти подпалят мотора, целият ти ден подир е такъв един, дълбоко проебан и скапан като избутела тиква.

През деня Даниела, Дарина и Ванеса се мотали из града, ходили по магазини и скитали из улиците, а в късния следобед започнаха приготовленията ни за соарето в ресторанта. Ние отидохме с колата на Дани, която оставихме да преспи на паркинга (колата бре, не Даниела…), а пък аз в неделя по обяд ходих до там пеш да я прибера обратно в къщи (пак за колата иде реч). На връщане ни извозиха разни наши приятели - разпокъсани части от последните полутрезви посетители на заведението. И понеже тържеството в кръчмата ни се видя възкратичко, та като си отидохме продължихме спявката до първите лъчи на слънцето в 05:00. Иначе самата вечеринка мина много весело, игриво, с томболи, награди, подаръци за децата, хора, ръченици, с чудна българска музика и всякакви други веселби.

Така, с всичко споделено до тук, надявам се че свързах дните от кратката ни морска почивка, с работните дни на последната седмица за годината, в съчетание и с тържествата, в които взехме дейно участие междувременно. Опасявам се, че в следващите няколко дни едва ли ще имам толкова добра възможност за описване на впечатленията от преживелиците ни. Довечера сме на Коледен банкет – ще спим там, а обикновено на другия ден правим подробен разбор на вечерта. Тези от нас, които са с резервации за пансион обикновено малко преди обяд стават, пият кафета и т.н. Другите, които заради една или друга жена (пардон – причина…) са си тръгнали вечерта, обикновено по обяд пак се връщат на “местопрестъплението” и тогава моабетът потръгва в унисон с пладнешките часове на деня. Тогава именно се дояждат и допиват остатъците от храни и напитки, прибират се маси, столове, посуда и т.н. Децата през цялото това време се къпят в басейна и не можем да ги изкараме от там, че най-после да си тръгнем за домовете и кой от където е дошъл. Очертава се да се приберем чак в събота привечер (демек утре, защото днес било петък, а аз така не съм и разбрал даже как е станало). Приятелите ни пристигат в неделя вечерта, а ние през деня ще направим последните си приготовления за нашата обща екскурзия с тях. Ако в този промеждутък сколасам нещо да напиша, добре ще е; ако ли не - чак догодина ще е пак. В понеделник ще рече да се помотаем с гостите из града, да ги заведем до някъде, а във вторник тръгваме за Rainbow Beach, където и друг път сме били, но ние много си го харесваме това местенце – мяза ми на с. Лозенец през 60-те години на миналия век, с една къса главна уличка, няколко дюкяна, кръчма, фурна и малка автостанция (дори не и автогара по смисъла на това понятие). Но пък за сметка на тази дивотия, плажната ивица е величествено красива, огромна и необятна в продължение на десетки километри, да не казвам стотици. Там ще посрещнем и Новата 2016 година и ако е рекъл Господ ще се завърнем щастливо, по живо и по здраво в неделя, на 03 Януари, защото от 04-ти всички сме на работа. Аз ще тръгна нататък с гостите още сутринта, докато Даниела ще потегли с Ванеса едва след обяд, защото тя е на работа тогава. Впоследствие вече ще прави разни шикалкавения и комбинации с болнични дни, за да си освободи остатъка от седмицата, които в съчетание с почивните събота и неделя ще оформят едно сносно 6-дневно летуване.

След всичко изречено до тук, искам още един път да ви пожелая весели и щастливи празници, много спокойствие, изобилие от горчив пелин и полусух суджук, а за всичко останало има кой да се грижи от “по-горната” инстанция на Небесната канцелария. Бъдете щастливи, живи и здрави – хем до догодина, ама хем и до амина! Целуваме ви и ви прегръщаме всички тук от долната земя: Нени, Неси, Меги, Дани, Ангелчо и най-малката ни Айдън…

P.S. За да подкрепя и дори подсиля настъпилото повсеместно празнично настроение у всички нас, освен редовете на настоящата си проза, аз нахвърлях набързо и няколко поетични стихчета, посредством които пък ми се иска да изразя и своето лично послание към онези мои толкова търпеливи почитатели, които в момента четете и се наслаждавате на настоящите ми глупости. Бъдете дълго време живи и още по-безкрайно здрави – Cheers! (демек, Salute! на местен диалект)...

На всички вас, през този ранен час,

наздравиците си изпращам аз!

Бъдете здрави, силни и засмени,

като онез две ябълки червени!

Отпивайте вину от чашите-камбанки,

с най-харното и благо вам мезе.

Туй, шунки, кървавици и луканки -

покривката да са ви, от нежно кадифе!

Днес тъй; и утре пак - все така и до амина,

живейте в мир, любов и сговор тих.

Пожелавам всинца ви да срещна догодина,

за да преразкажа моят следващ стих...