Счупеното време

Въобрази си една люлка. 

И едно момиче, което се люлее.

Въобрази си, че никога не спира.

Или спира само когато мигаш.

В един кратък миг тя спира да се люлее.

И тогава е неподвижна, изпълнена със спокойствие. 

Но щом това стане, в самия миг, в който се случва, ти не виждаш нищо.

Сега си въобрази, че всеки път, когато се люлее назад, е в миналото, а после, щом се залюлее напред, е в бъдещето. И единствено когато спира, единствено тогава е в настоящето. 

Колко ли силно я боли главата?

Е, това няма значение. Важното е, че когато е в миналото, ти още не си пристигнал. 

А когато лети напред, като че с разперени криле и с ентусиазирано изпънати крака, ти вече си си тръгнал. 

И ето, ти, спокоен, в настоящето, макар и леко вглъбен, премигваш с очите си, пълни с носталгия и се питаш: „но защо няма никого на люлката, да не е счупена?“.

Ами не, времето е счупено. Поврежда го момичето с искрящите си очи, с ентусиазираните си крака и с бързия полет през нашите спомени и мечти. 

Времето е счупено и твоето въображение току-що го разбра.