Прoсти ми, че винаги бях лудата. Онази, която трошеше стаканите, стените и оградите с главата си. Онази, която не се научи да се гуши омайно, за да печели комплименти, които днес е модно да се заплащат. Онази, която си шляпа дивашката сред тълпите от маршируващи „воеводи”, дори не видели снимката и не запомнили нито едно хайдушко име…
Прости ми, че никога няма да бъда трофея и винаги ще бъда само пътя към него.
Прости ми, че винаги ще бъда въпроса „защо” и никога няма да бъда отговора.
Прости ми, че когато е толкова просто и толкова лесно да се скрия в уюта, хуквам по сокаците, където е заровена истината, а ме замерват и цапат с лъжата.
Прости ми, че сътворих от живота си война и съм разгромена, но все още желязна.
Прости ми, че не те приютих, защото Истината бе по-важна в очите на слепите.
Прости ми, че винаги бях точно там, където не беше престижно и където биеха през пръстите, докато ти чакаше от мен не да опъвам лъка, а да налея с любов чашата.
Прости ми, че останах при себе си.
Прости ми, че прощавам като благословия на враговете си.
Прости ми, че приятелите не са приятели, ако не са простили.
Прости ми, че избрах живота за смелите, в който си сам, никога не си самотен и все по-близо докосваш Господ.
Прости ми, че не избрах колибата, а заложих на степта.
Прости ми, че топчето от рулетката ми не спечели твоя джакпот.
Прости ми, че ще остана ръбата и никога зализана черешка върху тортата.
Прости ми, че простих страхът ти да не останеш с воина, а да търсиш жената, която готви яхния.
Прости ми жестокостта да правя винаги собствен избор – въпреки всеки, въпреки всичко и въпреки съдбата.
Прости ми, че понякога съжалявам, че не бях всичко онова, което са другите.
Господ знае защо се е приютил в очите на бездомното куче.
Ключът е в прошката.
Ако го откриеш под бърсалката – твой е.
Веселина Томова
http://afera.bg/pozitsia/39643.html