"През последните нощи, сънищата на Лазарин Коев бяха от странни, по-странни. Преди година той навърши петдесет и оттогава грижите го обсебиха с пълна сила: сякаш бяха чакали половин век, за да овладеят напълно битието му и да го смачкат. Дори понякога мислеше в рими, което не го учуди чак толкова. Бе чел за подобни хора: някои от тях зарязваха работа и семейство, а други се криеха в планина или пещера, за да вникнат в себе си; да разберат защо им се случва, каквото им се случва и да се опитат да го променят. И той искаше да се промени: все повече му се щеше, подобно на невидим импулс да се промъква по кабелите из домовете на хората, да свързва жиците на изключените и онеправданите, а по друг повод да се превъплъщава в животворна емулсия, за да прокарва пътя на водата към лишените от нея. Искаше му се, подобно на воден дух, да плисне през чучура на пресъхнала мивка, да погали лицата на хиляди неизмити деца, да измие зъбите им, но най-вече да отмие сълзите: сълзите на тези, които още не бяха научени да крадат и подкупват. На малките хора, обречени отсега да бъдат мръсни и неуки. Щом пораснеха, те щяха да бъдат обучени поне да плащат; за ток - уж достъпен, атомен и много изгоден, за вода, която е дарена безплатно от природата, но кой знае защо е продадена на някого и сега е негова, както и за храна на тройни цени, обявена за много евтина и полезна!
„Ще се нарека Лазарин Грижовният”, реши след поредното си видение. Стоеше си във все още неговия си апартамент и разсъждаваше: - „Защо не ми го взимат още? - Защото могат да ме изсмучат повече, когато го притежавам! - пристигна отговорът: - Ако вземат жилищата на хилядите длъжници - какъвто съм и аз, как ще ни стрижат, щом се озовем на улицата? Сметките ще намалеят, а мнозина от бирниците ще останат без работа.”
Как му се щеше да стане омбудсман. Да поклаща мъдро глава и след кратка пауза да казва на журналистите:
- Вие поставихте много наболял въпрос. Трябва да се подходи извънредно внимателно към тази материя. Да се постави пред обществото, на масата един вид и след задълбочени дискусии, да се пристъпи към решение. Между другото, ще ви издам и една малка тайна... Да! Така е приятели... Точно по този въпрос, работим много усилено. Нима не сме всички ние - деца на този свят?
С такива мисли, тръгваше всеки ден към малката си работилница, която преди години в изблик на тотален утопизъм, наричаше фирма. Първо му спряха тока, после водата, а накрая намери на вратата си лепенка, забраняваща достъп: трябваше да плати наема.
Фалитът лукаво му намигваше от най-неочаквани места; от ключалката на външната врата, защото през нея бе погледнал за последно - да се сбогува с инвентара си, от празния хладилник в къщи, но най-вече, от празните очи на сина му. Поради кретенския си вяра в бъдния ден, бе оставил детето си без ток, парно и най-непростимото - без вода. Направо го обричаше го на гибел.
В автобуса се оглеждаше за изпуснат билет, когато очите му се засрещнаха с отражението в прозореца. Оттам строго го наблюдаваше остатъкът от някогашния идеалист: - „Вдигни глава!” - заповяда на себе си, преди силуетът да се размие в нищото. Намери билет на седалката до себе си и доволен се отдаде на размисъл. Засега не можеше да помогне на другите, но поне мъничко помогна на себе си: даде си кураж!
Не закъсня и божественото провидение: навън се изви буря и Лазарин, верен на интуицията си, надникна през отворения прозорец. Дъждът се стичаше по побелелите преждевременно коси, отмиваше срамът от всички, дръзнали да притежават неща, които не подлежаха на присвояване и го караше да се чувства щастлив.
„Капка по капка - казваше му непокварената вода. - и ще ги пречистим всичките!”