Най-четени
1. zahariada
2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. kvg55
9. zaw12929
10. hadjito
11. sparotok
12. bosia
13. getmans1
14. rosiela
2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. kvg55
9. zaw12929
10. hadjito
11. sparotok
12. bosia
13. getmans1
14. rosiela
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Постинг
17.09.2021 15:24 -
Сянката
Автор: liulina
Категория: Лични дневници
Прочетен: 607 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 17.09.2021 22:59
Прочетен: 607 Коментари: 1 Гласове:
4
Последна промяна: 17.09.2021 22:59
Сянката
Автор: Десислава Стоянова – liulina
17.09.2021 г.
Калина имаше склонност да поглежда назад винаги, когато се движеше някъде сама. Тя настръхваше, когато около нея беше тихо. Живееща в големия град с постоянна улична шумотевица, работеща като медицинска сестра в кварталната болница винаги заобиколена от разговарящи и стенещи хора тя не обичаше да е тихо. Израснала беше в голямо семейство състоящо се от двама по-големи братя, които често се карат и бият и една по-малка досадна сестра, а сега беше омъжена и имаше две деца, момче на десет и момиче на осем години. Все пак тази фобия от тишината я преследваше от дете и все повече се засилваше. Сега и се наложи да се прибере в два през нощта от болницата до в къщи пеша, колата и се беше повредила , а адресът на, който живееше беше на две преки от болницата. Вървеше по тротоара, а стъпките и отекваха по празната осветена улица. Тя започна да си свирука с уста една песен на Solace – Don’t be scared, но инстинктивно се обръщаше назад и се оглеждаше тревожно. Спря да свирука, но изтръпна защото сякаш някой свирукаше точно до нея същата мелодия. Тя се огледа, но нямаше никого, само сянката и се простираше зад нея. Тя попита с разтреперан глас:
- Има ли някой?
- Има, има … - отговори и женски глас, който досущ приличаше на собствения и глас.
- Кой е? – тя вече не се страхуваше, успокой се, че няма да върви тези две преки в тишина.
- Аз съм, не ме ли виждаш?
Калина се огледа по цялата дължина на улицата, въпреки, че гласът, който чуваше сякаш идваше точно отзад зад нея и по улицата надолу и нагоре нямаше никого. Зад себе си виждаше само сянката си. Изведнъж сянката и направи движение което Калина не беше направила, просто и помаха с ръка. Калина подскочи и сърцето и веднага слезе в петите, а сянката отново и проговори:
- Няма къде да отидеш, дори, когато не ме виждаш аз съм до теб.
- Но, но как така, аз полудявам … - каза по-скоро на себе си Калина. – продължи да върви мълчешком, а сянката и отново заговори:
- Опитваш се да ме игнорираш, но това няма да ти помогне.
Калина прие, че заради фобията си от тишината окончателно е изтрещяла, не си спомняше да е приемала успокоителни или други психотропни вещества и за това реши, че просто е полудяла. Вървеше бързо и скоро зави в уличката, на която живееше със семейството си. Изведнъж сянката и се отдели от нея и и препречи пътя:
- Къде си мислиш, че отиваш? Първо трябва да се изясниш с мен, разбра ли?
Калина заклати глава и се опита да мине през сянката си, но усети някаква енергия, която я отблъсна и тя се върна две крачки назад.
- Аз отдавна те следвам, а сега вече мога и да ти правя компания. – каза отново сянката
- Как е възможно? – учуди се гласно Калина.
- Възможно е, фобията ти от тишината ме материализира мила, ха, ха, ха. Нали си чувала израза „Винаги те следва като сянка“, е сега ще разбереш и какво точно означава.
Калина не вярваше на това, което чуваше, помисли си, че е в буден сън и реши отново да игнорира гласът от собствената си сянка. Сянката изведнъж се разрасна и зае около три метра от тротоара. После по улицата отекна нейният смях. Калина отново се опита да мине през нея или да я заобиколи, но това не и се получаваше. По уличката все още беше тихо и не минаваха нито автомобили, нито хора. Сянката започна да шари около нея и да я хваща ту за ръката, ту за крака и Калина я усещаше все по-плътна и по-плътна, докато изведнъж до нея не застана нейни съвършен материализиран двойник.
- А, сега по-добре ли е? Би ли говорила с мен като друго човешко същество?
Калина стоеше вцепенена и глътнала граматиката си около половин минута, докато не реши, че е време да отговори на двойничката си:
- Това, не е истина, ти не си истинска, аз полудявам, ти си плод на моя болен мозък и не съществуваш.
- Повтаряй си го скъпа, аз се прибирам, а ти ще останеш тук. – каза сянката и изчезна по улицата към тяхната къща. Калина се опита да върви, но краката и сякаш бяха залепнали за асфалта, събу обувките си, но както стъпи до тях боса пак не можеше да помръдне. Развика се с цяло гърло, но сякаш от гърлото и не излизаше звук. Мислеше си, че това е кошмар, от който ей сега ще се събуди, но не се събуждаше. Вече наистина се изплаши и отново започна да крещи имената на съпруга и на децата си с пълно гърло, но никой не я чуваше, защото от устата и отново не излезе и звук. Седна на земята без сили и се разплака. Наоколо беше тихо и вече развиделяваше. От къщата и излезе съпругът под ръка със сянката и, а до тях вървяха двете и деца. Тя замаха с ръце за да привлече вниманието им, но нищо не се случи. Те минаха през нея, а сянката и се обърна и каза през рамо:
- Сега ти си сянка щом не ми повярва.
Калина не можеше да повярва беше станала невидима, а сянката и всяка сутрин минаваше през нея и живееше живота ѝ. Никой дори не разбра какво точно се е случило. Калина ден след ден стоеше като ту по-светло, ту по-тъмно петно на тротоара и виждаше всичко само от този ъгъл. Видя всички приятели на дъщеря си, видя всички изцепки на сина си, видя изневерите на съпруга си. Видя как сянката и умело живее живота ѝ и как през всичките тези години никой не видя разликата, която само за Калина беше очебийна, разликата между двете се състоеше в плътността. Сянката се движеше отскачайки леко и с годините започна все повече да изтънява. Калина все повече и повече се материализираше и когато настъпи часът на смъртта и, Калина се материализира, а сянката и я последва в отвъдното. Двете Калини стояха в чистилището като две отделни души, но едната беше сянка на другата, коя, коя беше и те вече не знаеха.
Автор: Десислава Стоянова – liulina
17.09.2021 г.
Калина имаше склонност да поглежда назад винаги, когато се движеше някъде сама. Тя настръхваше, когато около нея беше тихо. Живееща в големия град с постоянна улична шумотевица, работеща като медицинска сестра в кварталната болница винаги заобиколена от разговарящи и стенещи хора тя не обичаше да е тихо. Израснала беше в голямо семейство състоящо се от двама по-големи братя, които често се карат и бият и една по-малка досадна сестра, а сега беше омъжена и имаше две деца, момче на десет и момиче на осем години. Все пак тази фобия от тишината я преследваше от дете и все повече се засилваше. Сега и се наложи да се прибере в два през нощта от болницата до в къщи пеша, колата и се беше повредила , а адресът на, който живееше беше на две преки от болницата. Вървеше по тротоара, а стъпките и отекваха по празната осветена улица. Тя започна да си свирука с уста една песен на Solace – Don’t be scared, но инстинктивно се обръщаше назад и се оглеждаше тревожно. Спря да свирука, но изтръпна защото сякаш някой свирукаше точно до нея същата мелодия. Тя се огледа, но нямаше никого, само сянката и се простираше зад нея. Тя попита с разтреперан глас:
- Има ли някой?
- Има, има … - отговори и женски глас, който досущ приличаше на собствения и глас.
- Кой е? – тя вече не се страхуваше, успокой се, че няма да върви тези две преки в тишина.
- Аз съм, не ме ли виждаш?
Калина се огледа по цялата дължина на улицата, въпреки, че гласът, който чуваше сякаш идваше точно отзад зад нея и по улицата надолу и нагоре нямаше никого. Зад себе си виждаше само сянката си. Изведнъж сянката и направи движение което Калина не беше направила, просто и помаха с ръка. Калина подскочи и сърцето и веднага слезе в петите, а сянката отново и проговори:
- Няма къде да отидеш, дори, когато не ме виждаш аз съм до теб.
- Но, но как така, аз полудявам … - каза по-скоро на себе си Калина. – продължи да върви мълчешком, а сянката и отново заговори:
- Опитваш се да ме игнорираш, но това няма да ти помогне.
Калина прие, че заради фобията си от тишината окончателно е изтрещяла, не си спомняше да е приемала успокоителни или други психотропни вещества и за това реши, че просто е полудяла. Вървеше бързо и скоро зави в уличката, на която живееше със семейството си. Изведнъж сянката и се отдели от нея и и препречи пътя:
- Къде си мислиш, че отиваш? Първо трябва да се изясниш с мен, разбра ли?
Калина заклати глава и се опита да мине през сянката си, но усети някаква енергия, която я отблъсна и тя се върна две крачки назад.
- Аз отдавна те следвам, а сега вече мога и да ти правя компания. – каза отново сянката
- Как е възможно? – учуди се гласно Калина.
- Възможно е, фобията ти от тишината ме материализира мила, ха, ха, ха. Нали си чувала израза „Винаги те следва като сянка“, е сега ще разбереш и какво точно означава.
Калина не вярваше на това, което чуваше, помисли си, че е в буден сън и реши отново да игнорира гласът от собствената си сянка. Сянката изведнъж се разрасна и зае около три метра от тротоара. После по улицата отекна нейният смях. Калина отново се опита да мине през нея или да я заобиколи, но това не и се получаваше. По уличката все още беше тихо и не минаваха нито автомобили, нито хора. Сянката започна да шари около нея и да я хваща ту за ръката, ту за крака и Калина я усещаше все по-плътна и по-плътна, докато изведнъж до нея не застана нейни съвършен материализиран двойник.
- А, сега по-добре ли е? Би ли говорила с мен като друго човешко същество?
Калина стоеше вцепенена и глътнала граматиката си около половин минута, докато не реши, че е време да отговори на двойничката си:
- Това, не е истина, ти не си истинска, аз полудявам, ти си плод на моя болен мозък и не съществуваш.
- Повтаряй си го скъпа, аз се прибирам, а ти ще останеш тук. – каза сянката и изчезна по улицата към тяхната къща. Калина се опита да върви, но краката и сякаш бяха залепнали за асфалта, събу обувките си, но както стъпи до тях боса пак не можеше да помръдне. Развика се с цяло гърло, но сякаш от гърлото и не излизаше звук. Мислеше си, че това е кошмар, от който ей сега ще се събуди, но не се събуждаше. Вече наистина се изплаши и отново започна да крещи имената на съпруга и на децата си с пълно гърло, но никой не я чуваше, защото от устата и отново не излезе и звук. Седна на земята без сили и се разплака. Наоколо беше тихо и вече развиделяваше. От къщата и излезе съпругът под ръка със сянката и, а до тях вървяха двете и деца. Тя замаха с ръце за да привлече вниманието им, но нищо не се случи. Те минаха през нея, а сянката и се обърна и каза през рамо:
- Сега ти си сянка щом не ми повярва.
Калина не можеше да повярва беше станала невидима, а сянката и всяка сутрин минаваше през нея и живееше живота ѝ. Никой дори не разбра какво точно се е случило. Калина ден след ден стоеше като ту по-светло, ту по-тъмно петно на тротоара и виждаше всичко само от този ъгъл. Видя всички приятели на дъщеря си, видя всички изцепки на сина си, видя изневерите на съпруга си. Видя как сянката и умело живее живота ѝ и как през всичките тези години никой не видя разликата, която само за Калина беше очебийна, разликата между двете се състоеше в плътността. Сянката се движеше отскачайки леко и с годините започна все повече да изтънява. Калина все повече и повече се материализираше и когато настъпи часът на смъртта и, Калина се материализира, а сянката и я последва в отвъдното. Двете Калини стояха в чистилището като две отделни души, но едната беше сянка на другата, коя, коя беше и те вече не знаеха.
Търсене