Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.02 18:52 - Петелът е петел само до кокошка - Древнобългарските февруарски празници (част 1)
Автор: aliya Категория: История   
Прочетен: 932 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 02.02 19:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
image  Месец Февруари е изпълнен с езически Древнобългарски празници, свързани с Древнобългарската първа човешка духовност – духовност на почитание на Богинята Майка Ра и Нейния син Бог на Човешката душа СеБ(е)Ази. Тези празници са достигнали до нас днес като така наречените Трифуновци или още Февруарските Вълчи празници, празнувани 3 дена – от 13 до 15 февруари: Трифон Зарезан – празникът на виното и плодородието,  Петльов ден (Празникът на Мъжката челяд) и дори Денят на Свети Валентин (днес празнуван като празник на любовта).

 

Празниците Ликая и Луперкалия са аналогични на Древнобългарските Вълчи празници, наричани Трифунци по нашите земи.  Това е трудов обичай, свързан с първия стопански процес в годишния цикъл на обработка на лозата – пролетното ѝ зарязване. В българския народен календар има и други важни трудови празници, свързани с лозарството и винарството. Така нареченият „кършовден“, когато се окършват ненужните лозови пръчки, за да не отнемат силата на лозата, се свързва с денят на св. Константин и Елена (след прецъфтяване на лозата). По Костадинов ден във Видинско или по Петровден в Старозагорско започват да връзват младите лозя с лико. Новото грозде се освещава в църква на Голяма Богородица или Преображение. Гроздоберът „виноберма“ се оповестява официално след Кръстовден. Всички тези гранични периоди в отглеждането на лозата и производството на вино са повече или по-малко обичайно и ритуално отбелязани в народната традиция, като са прикрепени към определен календарен светец едва по време на християнството. Празникът се среща още като Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун пияница.

Лозарският празник на св. Трифон продължава стара земеделска традиция в нов вид, с християнизирането на източноевропейските територии. Не случайно началото на месец февруари е онзи календарен период на границата между зима и пролет, в който са съсредоточени преходните карнавални игри, свързани със събуждането на вегетацията и с умиращите и отново възкръсващи богове на природата. Тогава жените не режат с ножици, за да не се разтваря устата на вълка, не плетат, не предат и не шият. Приготвят обреден хляб и след като раздадат от него на съседите, слагат залъци от хляба в храната на животните – за предпазване и на добитъка, и на хората от вълците.

В дълбоката Българска древност на човечеството, когато Хората са били един народ и са говорили един език – Древнобългарския, всички тези три Февруарски празници имат своя корен във Февруарските Фестивали на Плодородието – в корена си овчарски и земеделски празници за измолване на плодородие за нивите и стадата на Древния българин. Днес тези празници са стигнали до нас освен като традиционни български празници, каквито са така наречените Трифунци, също и чрез историографите, описали древни римски и елински празници, напълно съответстващи на традиционните български празници и произлезли непосредствено от тях.

За пример можем да посочим запазеният още от До-Римската епоха Февруарски Фестивал на Плодородието Луперкалия. Първи сведения за Луперкалия намираме в Римската империя, но учените единодушно признават, че нейните корени са дълбоко в древността отпреди основаването на Римската империя от Древнобългарските племена. Празникът Луперкалия се е чествал 3 дена от 13 до 15 февруари по подобие на нашите Трифунци.

Според източници името Луперкалия означава Вълчи празник от латинската дума Лупус (Вълк). На този ден Римляните са празнували Бог Луперкус  (ЛуперкАз), Пазителят от Вълците, когото са изобразявали като Бог, облечен в Козя кожа и в негова чест жреците му, наречени Луперци, са изпълнявали духовни ритуали на жарене на семена и преливане на вино по високите скални светилища и пещери по древен български обичай. И именно в Древнобългарските корени на празника Луперкалия трябва да търсим значението и етимологията на неговото име.

До-Римският и Римският Бог на плодородието и пазителят от вълци Луперказ е тясно свързан в произхода си с древния Елински бог Пан / Пайен, също изобразяван облечен в козя кожа и рога като Луперказ. В същността си и Луперказ, и Пан / Пайен са Древнобългарски богове на плодородието, които са били почитани от Древните българи овчарите, които всяка година през месец февруари са умилостивявали боговете си с изпълняването на жречески духовни ритуали, за да държат настрани вълците от техните стада, както и да измолят плодородие и увеличение на стадата си. Ето защо жреците са надявали кози кожи и рога върху себе си и са танцували ритуални танци в чест на БогинятаМайка, нейната природа и нейното плодородие. Бог Пайен / Луперказ е праобраз на Божия живот, пресътворен в Божиите твари животните, самите те обожествявани и почитани от Древните българи в тяхната анимистична духовност.

image Така например за Бог Пан / Пайен се знае, че е бил Бог на Овчарите и Овчарската селска музика и пеене. Оттук е произлязло и Древнобългарското му оригинално име Пайен / Пейен със значение Бог, на когото се пее – Пейен Бог. Разбира се, със загубата на Древнобългарските си корени, език и духовност, съвременните гърци в желанието си да създадат своя нова национална държава, преправят цялата си Древнобългарска история, заменяйки и обеззвучайки имената на боговете в Древнобългарския Пантеон на Боговете и значението на празниците. Пайен постепенно става Пан, а Пан постепенно става Луперказ, когато е пренесен в Римските земи.

На полуостров Пелопонес в днешна Гърция в древната област Аркадия върху свещения древен хълм Ликая е намерен древен олтар на Бог Пейен / Пан, датиран от 3-то хилядолетие преди хр. Край олтара е намерена древна купчина пепел от ритуалното изгаряне на храни, треви и семена, извършвано от Древнобългарските жреци овчари в чест на Бога Пейен. Според сведения синът на Хермес Евандар е повел преселници от Аркадия в Италия и е пренесъл по този начин култа към Бог Пайен, както и Фестивала на Плодородието в чест на Бог Пайен, който фестивал Древните елини са наричали Ликая. Евандар и хората му са заселили Палатинския хълм, в центъра на Рим днес, а в пещерата в подножието на хълма са изпълнявали своите Древнобългарски ритуали на плодородието. Смята се, че Ликая е първоначалният източник на Римския февруарски фестивал на плодородието, наречен Луперкалия. Макар , че според източници Ликая се е празнувал в края на пролетта и по-скоро е отговарял на връзването на пролетните лози с лико - празник, който днес у нас се празнува в края на пролетта. Луперкалия, от своя страна, е празник, свързан по-скоро със зарезването на лозята и Древнобългарския празник Зарезан, доколкото и двата празника се провеждат в един и същи период на месец Февруари.

Името на фестивала Луперкалия според мен е свързано с българския глагол Лупвам, Удрям, тъй като практика по време на февруарския фестивал на плодородието Луперкалия е било жреците да лупват, удрят жените с връзки от прясно одрани кози кожи, а жените са се оставяли да бъдат лупвани / удряни, за да бъдат плодородни и лесно да зачеват и раждат. Самите жреци, изпълняващи ритуала по лупването са се наричали Луперци – Лупващите. По името на този древен ритуал на Лупването за плодородие, е наречена и пещерата в подножието на Палатинския хълм с името Луперкал. Луперкал буквално има значение на: Кале на Ритуала на Лупването. В по-предни публикации съм обяснила, че калето е другото име на Древнобългарското скално светилище – в древността Дедите ни са превръщали в светилища огрени скалисти върхове, като в тях са дълбаели дупки за пълнене със светена сънчева вода, чертаели са звездни карти, следващи движението на Слънцето, Луната и звездите. Почти всеки български град и до днес има своето кале – осветено скално светилище, а Перперикон, Белънташ, Чачин камък, Бегликташ и други се радват на световна слава. По-късно тези калета са постепенно укрепени и превърнати в планински крепости, наречени още и хисарлъци. Думата кале има древнобългарският корен КъЛа означаващ Към Светлината – Древните българи са известни с почитта си към Богинята на Светлината Бал / Бъл тяхна кръстница. Постепенно кале освен скалисто място, огряно от светлината, придобива смисъла и на Каменна укрепена крепост, твърдина. С това значение на крепост, твърдина, кале / кала е дума, разпространена и в арабския език, възникнал въз основа на българския първи човешки език. Ето защо и пещерата Луперкал е именно такова Древнобългарско светилище Кале на Богинята на Светлината, в което се е изпълнявал обичаят Лупер / Лупване за плодородие. Едва по-късно Римляните измислят легендата за двамата братя Рем и Ромул, отгледани в тази пещера от вълчица и дали името на град Рим.

Истината обаче е друга и много проста: през града е минавала река Румен (днес Тибър), кръстена от Древнобългарските племена, първи заселили местността в древността. Древните българи са почитали Бога Слънце с много имена, едно от които е Румен, лично име у нас и до днес. По името на Румен те са кръстили и града Ром / Рим, а около него са изградили своята Римска империя, запазила голяма част от Древнобългарските духовни обичаи – като например Вълчите празници Луперкалия.

Освен Румен дедите ни са наричали Бога Слънце и Ален и на него са се кръстили Алените / Елините Древнобългарски племена. Именно те са занесли на остров Пелопонес своите лозарски фестивали на плодородието, наречени Ликая.  

По време на Древнобългарския / Елинския празник Ликая се е чевствал Бога Слънце на дедите ни, когото днес гърците наричат Аполон Ликая, а дедите ни са наричали, освен другите му имена като Румен и Ален, също и Бал Он със значение Он (Той, човекът) на Бал Богинята на Светлината и кръстница на Българите. Освен Бал Он българите са наричали Бога Слънце и БалАз / Белис. Дедите ни Балите (Три Балите), родоначалниците на Българите, а също и на Гърците, Италианците и на цялото човечество са първоосноватеите на Древнобългарската Слънчева духовност на Бога Син Слънцето и неговата майка Богинята.

По време на фестивала Ликая Богът Слънце е бил наричан Бал Он Ликая, днес Аполон Ликая. Разбира се, празникът Ликая е бил празник на Ликуването, на празнуването, откъдето може и да е дошло неговото Древнобългарско име Ликуя / Ликая. Ликуването е част от всеки древен български празник, а също така има и скрит духовен смисъл на постигане на Духовно Блаженство (Ликуване на Душата, която Дедите ни са обожествявали като Бога Син СебАзи).

До нас са достигнали сведения за празника Ликая в Аркадия, че е бил тайнствен, само за посветени мъже, нощен празничен ритуал, в който са участвали млади подрастващи младежи, наречени Епеби / Ефеби (от корена ПеБа е и съвременната дума пубертет със значение подрастваща младост). Най-вероятно това е бил духовен мистичен ритуал за посвещаване на младежи в духовния път, който е изисквал отказване от егото си и пълно отдаване на Духовното търсене чрез служене на Богинята Майка. От друга страна празникът Ликая е свързан отново със земеделската работа по лозята по подобие на Лозарския празник Зарезановден (Трифон зарезан). На празникът Ликая, който се е провеждал обикновено в края на май и е отбелязвал края на пролетта и началото на лятото, жреците са връзвали лозовите храсти с лико, което също може да е дало началото на празника Ликая и името му. У нас този празник Ликая се празнува днес на Костадиновден в края на май във Видинско, и на Петровден в Старозагорско.

Тъй като жреците на ритуала Ликая са носели и вълчи маски на главите си по Древен български обичай за гонене на вълците далеч от стадата, то ЛикАз жрецът с вълча маска е станал синоним на думата вълк. Така постепенно думата Ликос е получила значението вълк в гръцкия език. Аналогично жреците Лупарци – Лупаз (Единствено число) е станала латинската дума за вълк по името на жреца Лупаз, надянал вълча маска на главата си.

Овчарският ритуал Ликая, както и Луперкалия, са били в основната си духовна част ритуали само за посветени и само за хората от дадения клан / племе. Макар и свързани със земеделието и животновъдството, както и с лозарството и производството на вино, тези ритуали си остават дълбоко духовни, мистични празници, посветени на Богинята Майка на Плодородието и Бога Син СебАзи, Бога на Човешката душа, чийто символ се е явявал и Богът Слънце и виждането на неговия лик. Тези ритуали са включвали раздаване на храна, наричано Яжна, както и поливане с вино и светена вода от скалните дупки на светилищата.  Червеното вино е най-древната човешка напитка - създадено е преди хилядолетия от древните българи по нашите земи. Древните ни родители са го наричали медовина, медея, и са го занесли чак в Персия и Индия като напитката "сома" или "медя". (продължава... Петелът е петел само до кокошка - Древнобългарските февруарски празници (част 2))
- Алия Ошо




Гласувай:
2
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: aliya
Категория: Други
Прочетен: 1822966
Постинги: 315
Коментари: 530
Гласове: 905
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031